Проф. М. Балкански: Научете децата да питат, ако искате България да има бъдеще!

Проф. Минко Балкански е роден на 24 юли 1927 г. в старозагорското село Оряховица, завършил е гимназията в Нова Загора, през 1946 г. заминава да учи във Франция. Едва 28-годишен е избран за професор в Сорбоната, където преподава в университета „Пиер и Мария Кюри“. В продължение на 35 години е ръководител на лабораторията по физика на твърдото тяло, работил е в института „Фриц Хабер“ на обществото „Макс Планк“ - Берлин, специализирал е в Масачузетския технологичен институт. Автор е на 23 книги и на над 600 научни публикации.

Кавалер е на ордена „За заслуги“ и на ордена на Почетния легион, през 1993 година е удостоен със званието Д-р Хонорис кауза на Софийския университет, носител е на орден „Стара планина“ и на наградата „Фон Хипел“. През 2000 г. по решение на ОбС е утвърден за Почетен гражданин на Стара Загора.

У нас той е оснавател на фондация "Миню Балкански", която работи по собствена програма за обучение на учители и ученици по информатика. От 2001 г досега близо 130 български училища получиха като дарение оборудвани компютърни кабинети. Фондацията е изградила и два образователни центъра - в с. Оряховица и в Нова Загора, в които над 240 учители са преминали курсове по информатика на различни нива. От 10 години български младежи са приемани в лицея "Луи льо Гранд", който подготвя за кандидатстване в най-престижните френски университети, благодарение на олимпиадите по математика, физика и информатика, организирани от него и фондацията му.

- Професор Балкански, след вече 20 - годишно присъствие в родината и работа по проекти, които в началото са изглеждали невъзможни за реализация, какво Ви задържа тук?

- В България има едно чудесно общество, учителското. Точно то ме привлича и кара да идвам колкото се може по-често. Убеден съм, че заедно с представителите на тази професия, на това съсловие можем да направим чудеса. И ако това ви се струва твърде силно – нека го кажа другояче: да спомогнем за развитието на страната си.

 Всеки българин мисли че става за управник

- Неведнъж сте споделяли болката си, че в България липсва гражданско общество, че хората са оставени сами да се борят за правата си, че липсва обща позиция за отпор срещу неправдата и диктата на бюрокрацията. Миналото лято изпратихте едно изключително гневно писмо в подкрепа на учител от Перник, който проведе 45-дневна гладна стачка в знак на протест срещу опита да бъде уволнен по политически причини. Промени ли се нещо в това Ви схващане?

- Имам чуството, че България е единствената държава, в която всеки един неин гражданин живее с мисълта, че може да я управлява. Всички са изключително критични към правителството, без значение от коя или кои политически сили е образувано. В момента, в който то бъде излъчено-хората забравят, че те са го избирали и че трябва да работят заедно с него, а не против него.

За да го има гражданското общество е необходимо на първо място възпитание. Защото това понятие всъщност означава събиране на гражданите не като деструктивна сила, а като общност, която решава кое е доброто за държавата.

- Кое според Вас е доброто за страната ни?

- Доброто за България, а и не само за нея е образованието. То обобщава всичко онова, към което се стремим. Ако имаме техници, инженери, интелигентни, културни хора. страната ще цъфти.

- Май няма държава, в която хората да одобряват образователната си система. България също не прави изключение и непрекъснато реформите в тази област са обект на яростни критики.

- Голяма грешка е честата смяна на образователната система. За мен лично образованието няма нужда от нарочен закон. Вземете проектозакона, който в момента се обсъжда – за мен това е възможно най-дивата работа.

Там има просто абсурди, неща които всеки нормален човек няма как да възприеме. Ако внимателно се вгледате в текстовете му излиза, че никой в тази система на образованието не може да предприеме нищо, без то да има санкцията на министъра. Това е диктат.

Не мога да възприема как едно, претендиращо за интелигентност общество, каквото е българското – само си организира една диктатура?! Това е просто абсурдно, непобиращо се в мисленето ми.

- Споделяли ли сте този свой възглед със сегашния образователен министър?

- Имал съм много срещи с министрите на образованието в България, включително и със сегашния. Позволете ми да запазя коментарите за себе си.

- След почти половин век научна и преподавателска кариера, след като сте преподавали и изпитвали хиляди студенти в най-известните университети по цял свят, какви чуства пазите към онези, които са Ви учили на четмо и писмо?

- Пазя най-добри чуства за всички свои учители през годините. Но името на преподавателката ми по химия в някогашната новозагорска гимназия Вера Аврамова няма как да забравя. Може би първия човек, когото исках и успях да видя след 50-годишното си отсъствие от България беше тя. Имам усещането че всички ние, учениците й бяхме влюбени в тази жена.

Може би някой ден ще мога да направя достояние на обществото кореспонденцията си с тази невероятна жена. Разберете, за да бъде успешно едно образование трябва да съществува любов между учителя и ученика.

- В съвременна България нерядко учителят едва свързва двата края и брои стотинките си преди аванс и заплата, а ученици карат скъпоструващи автомобили, дарени от родителите, преуспяващи бизнесмени. Как да пламне обич?

- Парите не са фактор в тези взаимоотношения. Не смятам, че съсловието не е добре заплатено. Далеч по-важното е, че на преподавателите се натрапва по диктаторски начин една програма, от която те не могат да мръднат и на милиметър. И те са принудени да нагалат силово изискванията й. Съвсем естествено идва отрицателната реакцията на младите.

Необходима е качествено нова система, такава над каквато работя в момента и за която настоявам и се боря от десетилетия.

Това е качествено нов модел, който да провокира интереса сред подрастващите. Въпросът е как да бъде организирана извъучилищната работа. Желанието ми, а и не само моето, е да стартираме серия от обучителни семинари с желаещи да се включат в тях педагози. Трябва да направим така, че учителят да бъде на разположение на учениците. Да ги провокира те да питат, а същевременно да може да дава и отговори на любопитството им.

Истинското възпитание на един млад човек се случва, когато той задава въпросите и получава отговорите. А не да му се задават готово изписани постулати, които трябва да възприема само защото така е разпоредил някой горе.

Щастливият учител е влюбеният учител.

- Навръх Богоявление отвори врати създаденият по инициатива на вашата фондация „Миню Балкански” национален институт за младежта в родното Ви село Оряховица. Каква е целта на тази нова институция?

- Институтът е част от цялостния замисъл за провокирането на интерес. Помислете си само колко нелепо е, когато попиташ едно дете за какво си мечтае като порасне – а то вдига рамене. Не знае.

Или първата му реакция е – да стане пожарникар, защото някой му бил казал, че това е много важно. Добре, нека стане пожарникар, но защото то го е поискало, а не защото някой му го е втълпил в главицата.

Идеята ми е в този нов институт да правим летни семинари: по музика, по рисуване, по математика, по балет, по пеене, по химия... Където педагозите няма да бъдат познатите от училището преподаватели. Които няма да натрапват собствените си разбирания, а ще предизвикват малките сами да изкажат желанията си.

И всяко едно от децата само да прецени къде му е интересно, накъде го влече. Закупили сме стругове, ако детето иска да работи на тези машини- да го направи. Има зала за танци – ако му се танцува – да го направи. Има театрална сцена – може би в някой от тях е скрит бъдещ велик актьор?

И като се завърне в родния си дом да има увереността, че може да каже на таткото или майката, който са си втълпили, че наследникът им непремно трябва да стане да кажем ...стоматолог, че не, той ще стане балетист в операта. Защото е усетило това дете, че натам го дърпа вътрешната му потребност.

- Как изглежда ...щастливият учител?

- Щастливият учител е оня, който обича учениците си и среща взаимността им. Срещал съм много такива учители в България, което ми дава основание да бъда малко по-голям опитимист от това, което бях някога. Със сигурност мога да изброя десетки имена, но ще предпочета да спомена само един, казанлъшкия преподавател по физика Теодоси Теодосиев.

Достатъчно е да видите как горят очите му, как възпитаниците му благоговеят пред него. Щастлив съм, че в негово лице имам съмишленик.

- Къде виждате мястото на държавата в образованието на подрастващите?

- Никъде. Тя просто няма място в този процес. Така наречените ни държавници се интересуват единствено от оставането си по политическите върхове. Интересуват се не от бъдещето на нацията, а от резултатите в поредните избори като междувременно се уреждат аферите.

Нали не смятате, че някой министър се вълнува от бъдещето на България?

- И все пак работите с институциите, как успявате да преодолеете бюрократичните спънки и да реализирате идеите си?

- Имах невероятния шанс да попадна на кметове в Стара Загора през тези вече 20 години, които не мислеха за себе си и собственото си оцеляване, а за бъдещето на съгражданите си. Погрешно някои казват че съм благодетел, че идвам тук с пари и възможности. Напротив аз не идвам да нося, а да предлагам. При всяка среща казвам – ето това бихме могли да го направим заедно. Аз с едно, вие с друго. Ръка за ръка в полза на обществото. Затова много исках при откриването на новия младежки институт всички тези мъже да бъдат един до друг, на една маса. Без значение от политическата им ориентация, от възрастта им, от професионалните им знания и антажименти.

Депардио с право се опълчи на ограбването.

- Защо се завърнахте в България след половинвековно емигранстване? Носталгия, желание да покажете, че въпреки трудностите сте се реализирали или нещо трето?

- Признавам, че го сторих по... задължение. Нямах никакво желание да го правя. В крайна сметка отсъствието ми продължи страшно дълго: от 1946-а до 1992-а, това е почти половин век. Време, в което реализирах собствените си амбиции, работех на различни места, имах своите върхови постижения и съответно признания в професионалните среди. А в родината ми бяха издали ...смъртна присъда. Защото не съм се явил да отбия редовната си военна служба. Научих за присъдата от писмата на близките си, които бяха тормозени от тогавашните властници.

И когато през 1992-а при мен в Париж дойде българския посланик с новичък паспорт на мое име и самолетен билет до София и настоя: така и така непременно на 16 юни трябва да бъдете в аулата на Софийския университет.

Запитах го с почуда: защо?

Ами имало решение на академичната общност да бъда удостен с титлата Д-р Хонорис кауза...Разсмях се, честно да си призная – те ме осъдиха на смърт, пък сега ще ми дават почетна титла? Защо ми е ? Та аз имам такива титли от световноизвестни университети. Посланикът обаче настоя: ама как така ще откажете, там последният до сега носител на тази титла от Франция е президентът Франсоа Митеран! Ами още по-зле, опънах се аз – дадоха му я, защото той отиде да се кланя на диктатора Живков.

Оня обаче допълни – последният физик, носител на тази титла е Луи Дьо Бройл! Е, след това име аз просто вдигнах ръце. Защото това е учен, пред когото се прекланям. И дадох съгласие да си дойда за три дни. Е трите дни минаха и заминаха, вече 20 години пътувам между Франция и България.

- На финала на нашия разговор, каква е личната Ви оценка за решението на актьора Жерар Депардио да се откаже от френското си гражданство и да стане поданик на Русия?

- Мога само да адмирирам това му решение. Той е арист, има правото да получава полагащото му се за таланта възнаграждение. Абсурдно е държавата да ти прибира почти 90 на сто от онова, което ти си заработил. Това е една лудост, една идиотщина. Една пропагадна теза на социалистите, че уж вземат от богатите, за да дадат на бедните.

Бедните не станаха по-малко бедни в резултат на това правителствено решение, но за сметка на това богатите напускат Франция.

Разговора води Христо ХРИСТОВ